Евгений Дайнов: Българите биват накарани да забравят, че са се вд...
Проф. Евгений Дайнов, " ". Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.
И още веднъж на българската обществена сцена стартира това трескаво „ пакетиране “ на митинга - в случая против БФС - в края на което все се оказва, че или нищо значимо не се е случило, или че случилото се е нещо срамно.
Открай време българите са известни с сходни опаковки на личните си дейности. Още през 1992 година британският публицист Джулиан Барнс издава книгата „ The Porcupine “, в която установи, че българите са единственият народ в Източна Европа, който не споделя с горделивост „ нашата антикомунистическа гражданска война от 1989/90 “, а загатва обезпокоеното някакви „ промени “, случили се незнайно за какво и направени неизвестно от кого.
Оттогава и до през днешния ден, незабавно след някой ослепителен митинг – 1996/97 година, да вземем за пример, или нестихващите „ зелени “ митинги сред 2007 и 2020 година – се захваща едно голямо публично изпитание българите да бъдат накарани да не помнят, че са се вдигали на митинг против някоя неправда.
Какво се случи в София
А за мен – занапред да си призная – София става „ моят град “ и обичано място в моментите, в които, като потегли из центъра, знам, че зад първия ъгъл ще чуя стотици и хиляди гърла да скандират „ О-ста-вка! “. Така звучи една съвременна европейска столица сега на своето пиково достижение – гражданската готовност.
По време на митингите против БФС не бях в София и нямам персоналните наблюдения, които са незаменими в такива случаи. Имам, обаче, задоволителен „ махленски “ опит, та да мога да се ориентирам по медийните репортажи.
Какво се случи? Случилото се добре ли беше или зле за българския народ? Опитах се да проследявам всички медии и ми направиха усещане протестиращите, интервюирани от репортерите из размирните софийски улици. С футболните хулигани съм наясно – те въпреки всичко от години се пробват да отровят всеки „ наш “ митинг. Но в тази ситуация из улиците шестваха хора с будни физиономии, явно грамотно артикулиращи пред камери и микрофони.
Нарушена правдивост
Повечето говореха за нарушена правдивост. А когато протестиращи повдигат тази тематика, то значи иде тирада за похвално гражданско изпитание, провокирано от някаква запушена обстановка, която би трябвало да се отпуши, с цел да могат нещата още веднъж да се подредят по цивилизован метод.
Темата за справедливостта е освен в основата на всяка естествена страна, само че и на всяко обикновено общество. Там, където няма правдивост, хората се трансформират в „ диви животни “ (Аристотел) и общество няма. А там, където съществува общество и справедливостта е нарушена, хората реагират като жители и се подвигат на въстание.
Или, както написа в най-важната си книга „ Теория на моралните усеща “ философът Адам Смит: “Човекът е по този начин устроен… че всяка поява на несправедливост… го тревожи и той хуква да попречи на нейното разпространяване, защото то би турило завършек на всичко, което той намира за скъпо. Ако той не може да спре това разпространяване с умерени и меки дейности, то той ще халоса (несправедливостта) със мощ и принуждение, по този начин щото да спре нейното разпространяване непременно “. Впоследствие философът Джон Лок добавя, че въпреки всичко несправедливостта би трябвало да е „ непоносима “ – не е добре да къртиш павета за всяко нещо, което ти се вижда погрешно.
Да въстанеш против непоносима неправда – това е акт не на отрепки, а на осъзнати граждани; и би трябвало да бъде приветствано. В някои цивилен общества – френското, гръцкото – сходни въстания по традиция са придружени с палежи на полицейски коли и чупене на витрини. В други - като българското, чешкото, унгарското и сходни - палежи и чупене не са част от традицията. У нас има по изключение един палеж (на Партийния дом, разпален откъм източния си вход от агитката на ФК „ Левски “ през 1990-та) и едно трошене на служебни коли (при щурма на Народното събрание от 10 януари 1997 година).
Нека не се размива случилото се
При митинга против БФС българската традиция беше нарушена: гледахме както пламъци, по този начин и счупени стъкла. С това българските въстания не трябва да привикват и тази „ мода “ би трябвало да бъде пресечена оптимално бързо. Инак иде тирада за едно типично за българските условия гражданско въстание срещу непоносима неправда, с някои ексцесии заради природата на забърканите в това „ ултраси “.
До дни, най-вероятно, българското общество ще е избрало да има вяра в някаква по-размита, неразбираема или злокобна версия на случилото се. Надявам се, въпреки всичко, да не влизаме още веднъж в клопката на сходни „ опаковки “. Имаме и казус: минаха се над три години, а българите към момента не са се отрекли от всенародните митинги от 2020 година.
И още веднъж на българската обществена сцена стартира това трескаво „ пакетиране “ на митинга - в случая против БФС - в края на което все се оказва, че или нищо значимо не се е случило, или че случилото се е нещо срамно.
Открай време българите са известни с сходни опаковки на личните си дейности. Още през 1992 година британският публицист Джулиан Барнс издава книгата „ The Porcupine “, в която установи, че българите са единственият народ в Източна Европа, който не споделя с горделивост „ нашата антикомунистическа гражданска война от 1989/90 “, а загатва обезпокоеното някакви „ промени “, случили се незнайно за какво и направени неизвестно от кого.
Оттогава и до през днешния ден, незабавно след някой ослепителен митинг – 1996/97 година, да вземем за пример, или нестихващите „ зелени “ митинги сред 2007 и 2020 година – се захваща едно голямо публично изпитание българите да бъдат накарани да не помнят, че са се вдигали на митинг против някоя неправда.
Какво се случи в София
А за мен – занапред да си призная – София става „ моят град “ и обичано място в моментите, в които, като потегли из центъра, знам, че зад първия ъгъл ще чуя стотици и хиляди гърла да скандират „ О-ста-вка! “. Така звучи една съвременна европейска столица сега на своето пиково достижение – гражданската готовност.
По време на митингите против БФС не бях в София и нямам персоналните наблюдения, които са незаменими в такива случаи. Имам, обаче, задоволителен „ махленски “ опит, та да мога да се ориентирам по медийните репортажи.
Какво се случи? Случилото се добре ли беше или зле за българския народ? Опитах се да проследявам всички медии и ми направиха усещане протестиращите, интервюирани от репортерите из размирните софийски улици. С футболните хулигани съм наясно – те въпреки всичко от години се пробват да отровят всеки „ наш “ митинг. Но в тази ситуация из улиците шестваха хора с будни физиономии, явно грамотно артикулиращи пред камери и микрофони.
Нарушена правдивост
Повечето говореха за нарушена правдивост. А когато протестиращи повдигат тази тематика, то значи иде тирада за похвално гражданско изпитание, провокирано от някаква запушена обстановка, която би трябвало да се отпуши, с цел да могат нещата още веднъж да се подредят по цивилизован метод.
Темата за справедливостта е освен в основата на всяка естествена страна, само че и на всяко обикновено общество. Там, където няма правдивост, хората се трансформират в „ диви животни “ (Аристотел) и общество няма. А там, където съществува общество и справедливостта е нарушена, хората реагират като жители и се подвигат на въстание.
Или, както написа в най-важната си книга „ Теория на моралните усеща “ философът Адам Смит: “Човекът е по този начин устроен… че всяка поява на несправедливост… го тревожи и той хуква да попречи на нейното разпространяване, защото то би турило завършек на всичко, което той намира за скъпо. Ако той не може да спре това разпространяване с умерени и меки дейности, то той ще халоса (несправедливостта) със мощ и принуждение, по този начин щото да спре нейното разпространяване непременно “. Впоследствие философът Джон Лок добавя, че въпреки всичко несправедливостта би трябвало да е „ непоносима “ – не е добре да къртиш павета за всяко нещо, което ти се вижда погрешно.
Да въстанеш против непоносима неправда – това е акт не на отрепки, а на осъзнати граждани; и би трябвало да бъде приветствано. В някои цивилен общества – френското, гръцкото – сходни въстания по традиция са придружени с палежи на полицейски коли и чупене на витрини. В други - като българското, чешкото, унгарското и сходни - палежи и чупене не са част от традицията. У нас има по изключение един палеж (на Партийния дом, разпален откъм източния си вход от агитката на ФК „ Левски “ през 1990-та) и едно трошене на служебни коли (при щурма на Народното събрание от 10 януари 1997 година).
Нека не се размива случилото се
При митинга против БФС българската традиция беше нарушена: гледахме както пламъци, по този начин и счупени стъкла. С това българските въстания не трябва да привикват и тази „ мода “ би трябвало да бъде пресечена оптимално бързо. Инак иде тирада за едно типично за българските условия гражданско въстание срещу непоносима неправда, с някои ексцесии заради природата на забърканите в това „ ултраси “.
До дни, най-вероятно, българското общество ще е избрало да има вяра в някаква по-размита, неразбираема или злокобна версия на случилото се. Надявам се, въпреки всичко, да не влизаме още веднъж в клопката на сходни „ опаковки “. Имаме и казус: минаха се над три години, а българите към момента не са се отрекли от всенародните митинги от 2020 година.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ